ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА

Когато си спомняме за нащите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци. . .          Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!. . .         Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал…   *   *   *            Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръснал при вида на освободена България без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме.           Той беше осемдесет и четири годишният старец дядо Йоцо. Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок усоен валог на Стара планина, над Искърската клисура.           Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, тъкмо при отварянето Руско-турската война.           Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да види „българското“ – така той наричаше свободна България!            В душата му живееха само образи от черното минало; в неговата старешка бодра памет върлуваха се тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши. Той виждаше в мисилите си ясно, което е виждал с очите си някога: ясно му се мяркаха в мрака червени фасове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея.   *   *   *              В тия непристъпни тогава балкански пустини екът на войната слабо стигна. Войната се почна и свърши без да се отрази почти гърмежът й в канарите на неприближимата Искърска клисура.           Настана своодна България.           И дядо Йоцо стана свободен – казаха му това.           Но той беше сляп, свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо.           Свободата се изразяваше за него в думите: „Няма турци вече!“.           И той усещаше, че ги няма вече.           Но той жадуваше да види „българското“, да му се порадва. В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той не усещаше нищо особено ново. Все същите хора, със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.            „Де е българското?“ – питаше се той учуден, седнал на сянка под клоните на кривите церове пред държавата му, с поглед безжизнен, мечтателно впит в пространството. Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел, да погреда какво има по новия свят.           „Анджак сега ми трябваха очите!“ – мислеше си той горчиво.            Да види свободна България – това беше неотстъпната му мисъл. Тая мисъл засланяше всичко друго, шумът на околния живот го оставяше равнодушен, безучастен – всичко беше тъй малко, незначително, нищожно и обикновено. Той се боеше, че ще умре, преди да разбере какво е нещо „българското“; или че може да изгуби от старост ума си, без да познае това чудно нещо. . .   *   *   *            Един път – на петата година след Освобождението – разнесе се слух из селото, че иде кой знае по какви неизповедими божии съдбини околийският началник. Развълнува се селото от тая вест.           Разигра се и бедното дядово Йоцово сърце; разбуни се душата му от сладки парливи вълнения, неизпитвани още. Сега чак щеше да види той „българското“! Именно да види… Разпита, да разбере тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни, че началникът е нещо като каймакамин, като паша.           – Ама български паша? – пита той, запъхтян от вълнение.           – Български, ами какъв! – отговарят му.           – Наш си? Българин? . . . – пита пак учуден.           – Турчин ли искаш да бъде, Йоцо? – отговарят му съжалително селяните, които отдавна са видели и началници, и по-големи хора във Враца – защото никой от тях не е бил в София.           Но дядо Йоцо не се задоволяваше с тоя отговор. Той пита началникът как е пременен, как ходи, носи ли сабя. Разправят му.           – Та и сабя ли носи?. . .           И той въздиша от радост.           „Ще го видим, като дойде“ – мисли старата му глава и се тресе.   *   *   *             Пристигна началникът и спря у Денкови.           Денковата къща – едничката в селцето по-прилична, на две ниски катчета, измазана с кал, с прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън – беше отредена от селото да приеме високия гост.           Затече се и дядо Йоцо към Денкови, тупа с тояжката си по плетената вратня и вика:           – Денко, тука ли е гостът?           Денко го вижда и се понамусва:           – Тука е, дядо Йоцо. За каква работа идеш? Началнико е уморен, остави го сега!           – Абе кажи му да излезе за един час! – дума старецът и тупа с тояжката си по двора, отивайки към стълбиците, що водят на одърчето.           – Що си тъй припрян? За кого, за какво дириш началнико? – пита домакинът.          – За никого, за мене си, тъй. . . кажи му: „Дядо Йоцо слепият иска да те види!“          – Да го видиш? – усмихва се горчиво Денко и си дума: – Ще го видиш ти, когато си видиш муцуната в кладенеца. Но старецът настоява. Той тупа вече с тояжката си по първото стъпало на стълбите. Старата му глава се тресе.            Домакинът влиза при началника и му обажда, че един вдетинен старец, слепец, го търси.           – За каква работа? – пита началникът.           – Иде да те види.           – Да ме види? . . . И сляп, казваш? . . .           – Сляп от пет-щест години. – И той му разправи как дядо Йоцо ненадейно изгубил зрението си, когато братушките да дойдат.           – Беше заможничък и разбран челяк – допълни Денко, – но нали даде господ, ослепя, кой знае от каквоо. . . Сега гледа, ама не види. . . Вика се, умрял човек. . . Защо си го не прибере господ! Добре, че остави имотец – държава, стокица, – та го гледат син му и снаха му. И добре го гледат челяко. . .          – Любопитно – каза си началникът, – нека дойде! Не, чакай да изляза!          И той излизе на одъра и слезе по стълбите.          Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.          Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше.  Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.          – Какво има, дядо? – попита началникът приветливо. Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.          – Ваша милост ли си, синко?          – Аз съм, дядо.          – Пашата ли?          – Той, същият – каза началникът усмихнат.          Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.             – Господи, видох! – продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи. Па се поклони ниско и рече:             – Сега прощавай, синко, че ти направих труд! – И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.   *   *   *            После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение – българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял „българското“ – една лучица от „българското“ – и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.           Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!           „Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“ – мислеше си той.           И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.   *   *   *              Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново вълнение. Дойде си в отпуск за Великден едничкият войник от селцето.           – Ами как дойде? С войнишки дрехи? – пита развълнуван дядо Йоцо.           – Във войнишки дрехи – отговарят му.           – И с калъчка?           – Да чуеш само как звънти, дядо Йоце!           Тича старецът при Кольовия син:           – Брей, юнако, тука ли си бре?. . .           – Какво дириш, Йоцо? – пита старият Кольо.           – Де аскерлият, да го видя?           Кольо извика сина си да го види дядо Йоцо и се усмихна самодоволно. Войникът излезе. Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува. После го погледва с безжизнения си поглед и зачудено лице, по което се проточили две сълзи.           – Та сега си имаме българска войска? – пита той и трепери от щастие.           – Имаме си, дядо Йоцо: и войска, и капитани, и наш княз – отговаря войникът гордо.           – Няма ли да подойде насам някога?           – Кой? Княза? – И войникът, и Кольо се смеят на простотията Йоцова.            И дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко. . . И като слуша чудесиите, що му разправя войникът, нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!       А войникът, застървен, все разправя чудосии. . .            – Ух, да се не види макар: анджак сега ми трябват очи! – ядосва се пак старецът.   *   *   *              Дълго време дядо Йоцо живя под тия нови впечатления. В затънтеното селце не идеше вече никой външен човек от нова България, за да влее нова струя от благодатно вълнение в душата му. Не се случи никакво събитие в еднообразното прозябание на селцето му, което отдалеко даже да науми кипящия живот на България. политическите трусове, които се заредиха и потърсиха издъно цялта страна, минаха без отглас в спокойния небосклон на селцето. В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото нямаше община, а зимата със снеговете си и каловете си спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им съобщение със света. . . Даже слабо се чу и сръбската война, в която бе загинал едничкият от това село войник. Стигнаха като мътни, неопределени слухове, че нещо става там, някъде зад планините, но какво – никой добре не знаеше. В упоритата борба за добиване корамвия ръжен, недопечен залък не остана време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.           И дядо Йоцо плъзнеше в незнание за световните събития в ненарушимия покой на селцето си.           Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра. Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.   *   *   *           Това се случи обаче.           Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат – нахалост е. . .           – Как? Българска железница? . . .           Той не искаше да повярва. Железница?. . . Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?. . .            – Една голяма царщина не се нае, та ние ли?            Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му – по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост. Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.           Удиви се старецът.           – Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери – свят голям . . . Френци ли са пак? Казаха му, че са българи.           Смая се старецът.           – Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?. . . Ами милионитеу хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мано? . . .           – И милионите си имаме. . . Който си има брада, има си и гребен! . . .           Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!           Сега „българското“ му се предствави нещо велико, могъществено, необятно. . . Неговият убоги умне можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на „българското“ се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!            Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?            Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.   *   *   *             Оттогава неговот любимо място за стоене беше скарлата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа. От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.           Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.           Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се.           Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.           Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското“ време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само „свирката“ му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа . . .           Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на проломау съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България. Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:          – Дядо Йоцо гледа . . .          Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.           Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите . . .           Честит слепец!           Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:           – Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?           И селяните отговаряха обикновено:           – Не бе, дядо Йоцо гледа . . .   *   *   *             Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.          Но той го завари умрял там с шапка в ръка.          Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България. .

Паисий

 
О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин...Или не
са имали Болгаре царство и господарство Ти, Болгарино, не прелщайся, знай
свой род и язик...
                                                            Паисий (1762)
 
Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!
Тамо вдън горите атонски високи,
убежища скрити от лъжовний мир,
место за молитва, за отдих и мир,
де се чува само ревът беломорски
или вечний шепот на шумите горски,
ил на звона тежкий набожнийят звън,
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен
пред лампа жумеща пишеше наведен.
 
Що драскаше той там умислен, един
Житие ли ново, нов ли дамаскин,
зафанат от дълго, прекъсван, оставян
и пред кандилото сред нощ пак залавян
Поличби ли божи записваше там
Слова ли духовни измисляше сам
за във чест на някой славен чудотворец,
египтянин, елин или светогорец
Що се той мореше с тоя дълъг труд
Ил бе философ Или беше луд
Или туй канон бе тежък и безумен,
наложен на него от строгий игумен
 
Най-после отдъхна и рече Конец!
На житие ново аз турих венец.
И той фърли поглед любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
на волята рожба, на бденьето плод,
погълнал безшумно полвина живот -
житие велико! Заради което
той забрави всичко, дори и небето!
Нивга майка нежна първенеца свой
тъй не е гледала, ни младий герой
първите си лаври, ни поетът мрачен
своят идеал нов, чуден светлозрачен!
и кат някой древен библейски пророк
ил на Патмос дивний пестинника строг,
кога разкривал е въз гладката кожа
тайните на мрака и волята божа,
той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо
От днеска нататък българският род
история има и става народ!
 
Нека той познае от мойто писанье,
че голям е той бил и пак ще да стане,
че от славний Будин до светий Атон
бил е припознаван нашият закон.
Нека всякой брат наш да чете, да помни,
че гърците са люде хитри, вероломни,
че сме ги блъскали, и не един път -
и затуй не можат нази търпят -
и че сме имали царства и столици,
и от нашта рода светци и патрици;
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси Словене книга да четът;
и кога му викатБългарину! бесно,
той да се гордее с това име честно.
Нека наш брат знае, че бог е велик
и че той разбира българский язик,
че е срам за всякой, който се отрича
от своя си рода и при гърци тича
и своето име и божия дар
зафърля безумно като един твар.
Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бакини си кости,
и нашите нрави, че те били прости!
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а вий сте му срам!
 
Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и била велика българската държава;
как свети Борис се покръстил в Преслава,
как е цар Асен тук храмове градил
и дарове пращал; кой бе Самуил,
дето си изгуби душата във ада,
покори Дурацо и влезе в Елада;
четете и знайте кой бе цар Шишман
и как нашто царство сториха го плян;
кой би Иван Рилски, чийто свети мощи
чудеса се славят до тоя ден йоще;
как се Крум преславний с Никифора би
и из черепа му руйно вино пи
и как Симеон цар угрите прогони
и от Византия приема поклони.
А тоя беше учен, философ велик
и не се срамеше от своя език
и кога нямаше кого да надвива,
той пишеше книги, за да си почива.
Четете и знайте, що съм аз писал,
от много сказанья и книги събрал,
четете, о, братя, да ви се не смеят
и вам чужденците да не се гордеят...
На ви мойта книга, тя е вам завет,
нека де преписва и множи безчет
и пръска по всички поля и долини,
де българин страда, въздиша и гине.
Тя е откровенье, божа благодат -
младий прави мъдър, а стария - млад,
който я прочита няма да се кае,
който знае нея, много ще да знае.
 
Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
със поглед умислен, в бъдещето впит,
който много бденья, утринни пропусна,
но пачето перо нивга не изпусна
и против канонът и черковний звън -
работи без отдих, почивка и сън.
 
Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
тоз див Светогорец - за рая негоден,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.

 

Иван Вазов

Епопея на забравените – Кочо

 

О, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!

 

Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

които борбата в тез зидове сбра.

Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех

за сдаване срамно уста не отвори

и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ

задушена, пълна със въздух горещ

и със дим барутен. Свирепият глад

издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни

пред майки убити и трупове ледни.

 

Борбата кипеше отвътре, отвън,.

Във всички очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи

зимаха участье в последния бой.

Майката мълвеше:“Чедо, Не се бой!“

и даваше сину напълнена пушка;

и старата баба, що едвам се люшка,

носеше куршуми в свойта пола,

и мъжът, учуден, имаше крила:

отзади, до него, жена му любима

гледаше азлъкът пупал дали има.

Децата пищяха като за пръв път

чеваха гърмежи и гледаха кръв.

и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

из женски гърди наместо млеко.

Лудост бе пламнала във всяко око.

Старците търчаха с ярост на лице

и търесеха пушки с трепетни ръце…

 

Отвън враговете диви, побеснели

сган башибозуци храма налетели -

фучаха, гърмяха, надаваха рев

и падаха мъртви във немощен гнев.

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

и вместо молби, плач пукаха куршуми.

 

Изведнъж далеко, на голите друми,

войска се зададе с трясък, тичешком…

Сганта се зарадва, а в божия дом

душите сетиха трепет и смущенье

като пред десница, що принася мщенье.

Битката утихна…Разредя димът,

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

-Ний се бихме, братя, с башибозуци,

защото са мръсни, диви и хайдуци…

Ето, царска сила, да се предадем!

-Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!

-Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?

- Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!

- Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. -

Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна:“Чуйте! Срам)!“ и пушна

към войската царска и падна бездушна,

и гърмът разклати смаяний народ!

Трепна всяко сърце и всякой живот,

огънят обхвана тия души горди.

- Да се не вдадеме на турските орди!

И гърмежът почна, и боят със гнев

подзе своя страшен и грабен напев,

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

и смъртта из храма фучеше злокобно.

Отчаянье мрачно ицата вапца,

майки не познаха своите деца.

отвън срешу храма зяпнали пушкала

забълваха пламък и бомби, и хала!

и стените стари разлюляха с звук

кат внезапний вятър планинския бук

като тръс подземен многажди повторен.

 

изведнъж видяха там зидът съборен!

 

Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Слава теб, че ти се одържа до крайност

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

Ти в борбата черна и пред турский гнев

издигна високо твоя свилен лев,

и глава не клюмна, и меча ни даде,

и твойта светиня срамно не предаде,

и нашта свобода ти я освети.

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторйя тури светло слово.

Защото ти блесна в синия простор

след многото подлост, сред общий позо!

Защото пропадна и в гроб се халоса

славно както Прага, както сСарагоса,

обвита във пущек, окъпана в кръв;

защото ти – сетня – пример даде пръв

как мре народа и не моли бога,

и не рече: Милост! – в общата тревога;

и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

и със голи ръце, и без никой вожд,

без минало славно, без примери славни,

що малките правят с великите равни,

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

Картаген надмина, Спарта засрами.

 

Но войската скоро храмът окръжава,

отвсякъде ужас и смърт приближава.

и сганта, упита от лакома стръв,

и гладна за блудство, за месо и кръв

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

и момите красни с децата пишяха.

Слисаните майки с поглед страховит

блъскаха глави си о голия зид

и падаха, други – с настръхнали власи

във свойте колене душаха деца си.

Във тоя миг Кочо – простият чизмар,

наранен отслабнал и бунтовник стар,

повика жена си – млада хубавица,

на гърди с детенце със златна косица

и рече: „Невасто Виж, настая сеч

и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…

Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка

бледна, луда, няма и без да завайка,

сложи се детето с трептящи ръце

и кат го цалуна в бялото чебце,

задтана и рече: „То да е отзади!

Удряй!“…И Кочо ножът си извади

кървав из гърди й; и чучур червен

бликна и затече, и Кочо втрещен

погледна детето. То плачеше, клето!

„Майка ти не ще и сама на небето!“

Рече и замахна като в някой сън

и възви глава си, пламнала в огън.

Главицата падна, трупът се затресе

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

И Кочо пак рече: Не остана мощ,

но за един удар имам сила йощ!“

И ножът димещи опря с две ръце

право дето тупа негово сърце.

И падна обагрен, грозен, страховит

с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или в безчестье!

 

И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ!

 

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи – ума ми размътя.

Отбивам се в селското бедно жилище:

картина плачевна душа ми покъртя!

    “Елате ни вижте“

 

Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,

тъмничен въздух; в полумрак потопени

човеци и дрипи… На също гноише

лежи скот и стопан, духовно сближени.

    “Елате ни вижте“

 

Зла бедност! Неволя! Души затъпели,

набърчени булки, деца застарели;

Къс ръжено тесто в пушливо огнище

загрява се там за гърла изгладнели.

    “Елате ни вижте“

 

Тегло, запустенье!… Дълбока неволя

живота от радост, от всичко оголя!

Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.

И болести, смърт тук боравят на воля…

    “Елате ни вижте“

 

И вечно труд тежък и пот непрестанни -

и пак оскудия и дни окаянни.

Зло входа за смях и за песни заприщи!

Тук бедност вековна е гост постоянни.

    “Елате ни вижте“

 

И чупи се воля и дух под хомота

на нужди, в дълбока нощ гасне живота:

ни луч от съзнанье под покрива нищи!

Човекът словесни паднал е до скота.

    “Елате ни вижте“

 

„Елате ни вижте!“ – той моли и стене, -

вий, мъдри велможи, от нази гоени…

На миг напуснете там вашто тържище

на шум и на фрази, богато платени -

    “Елате ни вижте“

 

Вий, дето в покой и в палати стоите,

към нас приближете – вий, славни, вий, сити!

Зърнете през нашто изгнило плетище

и може би вам ще настръхнат космите!

    “Елате ни вижте“

 

Тогаз за народа се бихте смислили

и срам, угризение бихте сетили.

И вашето сърце със болка заби ще.

О, доста на думи сте нази любили -

    “Елате ни вижте!“

 

ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,

бучат – живот кипи на всичките страни.

Природата отвред, кат майка нежна съща,

напява ми песн?, любовно ме пригръща.

 

Сега съм у дома. Над мен Еленин връх

боде лазурний свод и мен при себе кани;

отсреща Бричебор ми праща здравий дъх

на своите ели и бори великани;

а Царев връх от юг издига се огромен

с плешивия си лоб и царския си спомен.

 

Сега съм у дома, сега съм в моя мир -

мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,

по-светло чувствувам; свещен, отраден мир

изпълня ми духът, от нов живот талази

нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,

от прясна сила, мощ и тайни песнопенья…

 

Сега съм у дома, сега съм пак поет -

във лоното на таз пустиня горска, свята;

разбирам на леса любовний тих привет,

на струите шума, на бездната мълвата.

Разменям тайна реч с земя и синий свод

и сливам се честит във техния живот.

 

Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.

Световните злини, тревоги са далеч -

за тях е тя стена до небеса турила -

усещам се добър, почти невинен веч.

Духът ми се цери след жизнената битва,

вкушавам сладък мир във песни и молитва.

 

Сега съм у дома. По часове, благат,

край бистрата река, при звучната? песен,

мечтая ил чета… Ил кат орел надвесен

над бездните стоя, и моят ум фъркат

блуждае в хаоса, до господа отива,

на мирозданьето във тайните се впива.

 

Сега съм у дома – не съм тук странен гост.

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост

Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!

Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!

 

Сега съм у дома – участник в рилский хор.

Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея -

под горский вечен шум – дълбока епопея -

и на Еленин връх под вечно будний взор;

да имам гроб, подир живот-синджир теглила,

в величествените обятия на Рила.

 

ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!

 

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

 

II

 

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Ти сбираш в едно всички блага и дарове:

хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,

на Изтокът светлика, на Югът аромата;

горите ти са пълни с хармония и хлад,

долините с трендафил, гърдите с благодат.

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

 

III

 

Отечество, не си ли достойно за любов?

Кой странник без въздишка можб да те остави?

Кой има сила твоите картини да забрави?

Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров

в случбй, че бог би искал Едемът да премести

и своя рай прекрасен при Емус да намести?

Отечество, не си ли достойно за любов?

 

IV

 

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Не те познават даже децата ти сами

и твойто име свято не рядко ги срами!

Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?

Какви ли тайни дремят, богатства, красоти

по твоите долини, поля и висоти?

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

 

V

 

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,

и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.

Рогачът в планините по-много те обича,

по-харно те познават крилатите певци,

но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,

доволно е, че даваш покривката и хляба,

и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!

---